Бестселъра „Касапина и орехчето“ – на български
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
КАСАПИНА И ОРЕХЧЕТО
от Алейна Ъркхарт
Обем: 224 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2289-5
Превод: Коста Атанасов Сивов
Завладяващ психически хорър за феновете на
„ Мълчанието на агнетата “
Очаквайте „ Касапина и орехчето “ на 26 септември!
За книгата
Полицията открива следващата жертва на серийния палач Джеръми, който пресата назовава Касапина от блатата. Той примамва млади дами, по-късно ги упоява и води в дома си, където се впуска в психическа игра на котка и мишка, която приключва с мъчителната им гибел. Джеръми набелязва идната си жертва по време на лекции в колежа, в който се записва под подправено име. Емили е млада, амбициозна и мощна и ще му насочи предизвикването, за което от дълго време копнее. Пред очите ѝ умират двама от другите пленници на психопата, само че тя е подготвена на всичко, с цел да оцелее.
Съдебната лекарка Рен Мълър има енциклопедични познания за закононарушенията в района и богат опит в моргата. Тя оказва помощ на детектив Леру, който проверява следващото грубо ликвидиране. Случаите се натрупат лавинообразно, само че детективът не може да разгадае смисъла на оставените от килъра улики. Благодарение на бързата мисъл и мощна вътрешен глас на Рен обаче откриват идната жертва, която е заровена жива. Тя е парализирана от кръста надолу, което подухва мемоари за брутални закононарушения отпреди седем години. Възможно ли е Касапина от блатата да се е завърнал, по-дързък от всеки път, с цел да довърши започнатото?
Най-важната част от работата ми е запазването на достолепието на жертвите
Интервю с авторката
Алейна Ъркхарт приключва престъпно право, логика на психиката и биология. Работи като помощник-патолог и ко-водеща на известния подкаст за същински закононарушения „ Зловещо “. Живее в Бостън със брачна половинка си и трите им дъщери. Дебютният ѝ разказ „ Касапина и орехчето “ се появява на пазара предходната есен и единствено за 10 дни от него са продадени 70 000 екземпляра. Заема второ място в класацията за най-продавани книги на „ Ню Йорк Таймс “, става бестселър на „ Пъблишърс Уикли “ и „ Amazon “, където е разгласен и за книга на годината в категория „ Мистерия, трилър и съспенс “.
Работиш като помощник-патолог. Разкажи ни повече за специалността си и по какъв начин тя се съчетава с тези на водещ на известен подкаст и публицист.
Харесвам специалността си. Работата с мъртвите ме кара да виждам по различен метод на живота. Кара ме да слагам под подозрение построените ми привички и неправилни схващания и разкрива какъв брой комплицирано и в същото време нежно е човешкото тяло. Най-важната част от работата ми като помощник-патолог и водеща на подкаст за същински закононарушения е запазването на достолепието на жертвите. Макар и мъртви, телата на масата ми за аутопсии принадлежат на човешки същества, които имат близки. Хората, които обсъждаме в подкаста, са нечии майки, татковци, синове, дъщери и другари. Черният комизъм е неприемлив във връзка с жертвите. Докато по време на подкаста се придържам към обстоятелствата, като създател на разказ си разреших свободата да бъда по-креативна. В дебютния си разказ „ Касапина и орехчето “ се пробвах да предам нещата, които виждам, подушвам и слушам в моргата. Като разпален почитател на престъпните романи държа доста на достоверността, а в това отношение персоналният опит е скъп.
На какво съгласно теб се дължи небивалият интерес към закононарушения, които фактически са се случили, и дали тази мода няма скоро да отмине?
Според мен се дължи на груповите ни страхове. Истинските закононарушения ни принуждават да се надигнем лице в лице с обстоятелството, че злите хора съществуват, само че не всеки път си личат от пръв взор. Истината е, че всеки един от нас може да стане жертва на брутално закононарушение и това е ужасяващо. Според мен тази наклонност няма да отшуми скоро, само че ще претърпи промяна. Хората, които наблюдават същинските закононарушения, с цел да изразят уважението си към жертвите и да им окажат помощ, са бъдещето на сходен вид излъчвания.
Главната героиня в „ Касапина и орехчето “, доктор Рен Мълър, е правосъден доктор. По какво си наподобявате и различавате, с изключение на по очевидното: специалността?
Рен има черти и качества, които самата аз бих желала да владея. Що се отнася до разликите, тя приключва медицински университет, както имах намерение и аз, само че раждането на близначките ми наложи да трансформира проектите си. На по-лично равнище тя се разграничава от мен по способността си да си разрешава да изпитва усеща. Аз съм склонна да измествам възприятията на назад във времето, изключително до момента в който работя. Държах героинята ми да е мощна, само че и същинска. Харесва ми, че Рен съумява да изживее страстите си и в същото време да се концентрира върху по-общата картина, когато става дума за умрелите. Надявам се, че написването на тази книга ще ми помогне да се науча да давам воля на възприятията си.
Откъс
Джеръми чуваше писъците през вентилационната система. Не реагира по никакъв метод. Вечерната му рутина бе от особена значимост за него. Обикновените ежедневни задания го караха да се усеща повече себе си. Простичкото стартиране на водата на остарелия смесител на подредената мивка го успокояваше. Вечерта му нормално приключваше тук, пред огледалото. Току-що си бе взел душ, който постоянно бе последван от мързеливо, само че безпрепятствено бръснене. Обичаше да си ляга с чисти тяло и схващане. Гледаше да не пропуща вечерния си обред без значение от външните фактори.
Тази вечер обаче мощното пищене го извади от рутината му. Джеръми се погледна в огледалото, до момента в който гневът увиваше пипала към сетивата му. Усещаше го по какъв начин плъзва като гнилоч. Не можеше да мисли, до момента в който писъците се носеха някак ритмично от мазето. Мразеше мощните звуци. Като дете имаше възприятието, че заобикалящият го свят ще го смаже като менгеме, когато излезеше на някое оживено място. Сега копнееше единствено за музиката от блатото. Симфонията на блатните създания му действаше успокоително като топло одеяло. Природата създаваше най-хубавото музикално оформление.
Джеръми се опита да не обръща внимание на писъците. Рутината му бе свещена. Въздъхна, прибра един паднал на челото му рус кичур и включи радиото до мивката. Слушането на музика бе второто нещо, в което намираше разтуха. За страдание, такава не му се даде, тъй като от тонколоните зазвуча Hotline Bling на Drake и той незабавно изключи радиото. Понякога имаше възприятието, че се е родил в неверното потомство.
Джеръми постепенно изми кръвта и мръсотията от ръцете си, като се опитваше да не мисли за приглушените и агонизиращи стонове, които се разнасяха от вентилационната система. Погледна лицето си в огледалото. Имаше възприятието, че с всяка година скулите му леко се повдигаха и изпъкваха. Това бе чудноват, само че приемлив непряк резултат от остаряването и се усещаше блажен поради него. Много уважавани хора се възхищаваха на сходни лица. Повечето от тях даже не осъзнаваха какъв брой примитивно злокобна е сходна фиксация. По-голямата част от хората не желаеха да видят дивашката страна на човешката душа, завършена преди милиони години от бруталната потребност на предците ни да оцелеят. Заради това еволюцията се смята за потребна. Просто хората са прекомерно глупави да схванат, че личните им пристрастия произлизат от генофонд, основан от жестокостта.
Джеръми не приличаше на безнравствен човек. Той изглеждаше изцяло безопасен, даже здравомислещ. Затова всичко сработваше. Има едно цвете на име Amorphophallus titanum, което разговорно се назовава „ трупно цвете “. То е огромно, красиво и по нищо не проличава, че е рисково. Но когато цъфти на всеки десетина години, изпуска миризма, сходна на гниеща плът. Ала продължава да живее. И да процъфтява. Джеръми не бе по-различен от трупното цвете. Хората се възхищаваха на това извънредно растение макар минусите му.
Утре бе четвъртък. Четвъртъците бяха неговият петък, въпреки да ненавиждаше сходни клишета. Въпреки това се наслаждаваше на лукса да не върви на работа в петъците, откогато стартира втората си година в Тюлейнския медицински университет. Не че нямаше лекции, само че от петък започваше неговият уикенд. През уикендите вършеше по-голямата част от работата. Много се вълнуваше, тъй като имаше проекти за гостите си този уикенд. Разбира се, цялостното осъществяване на тези проекти зависеше от способността му да докара още един посетител в групата.
Емили щеше да се причисли към тях. Джеръми прекара седмици наред в разбори, откакто станаха сътрудници в часовете по биология, и към този момент бе сигурен, че тя ще се окаже предизвикването, за което копнееше. Емили бягаше за здраве по няколко пъти в седмицата и не ядеше отпадъци, тъй че вероятно бе издръжлива. Живееше с две съквартирантки в град Пончатула, където бяха наели огромна остаряла къща отвън територията на университета. Като се изключи желанието ѝ да споделя всичко за себе си с новия си лабораторен сътрудник, тя бе способена, самоуверена и умна – все качества, които щяха да са ѝ от изгода по време на играта. Останалите също щяха да допринесат посвоему, само че поради снадки им престой в дома му нямаше да съумеят да вземат участие в дейностите, които беше възнамерявал за тях през уикенда.
Другите му двама посетители бяха подложени на малко призоваване, откогато дойдоха предходната съботна вечер. С тях съумя да се заприказва в „ Бюканънс “ без предварителна подготовка. Обикновено отделяше време да се запознае с евентуалните си посетители, както беше с Емили, само че тези двамата сами му паднаха в ръчичките. Сякаш вселената го молеше да ѝ изхвърли боклука. Естествено, той се съгласи.
Кейти и Мат бяха мъчително елементарни. И изцяло лишени от здрав разсъдък. Те го последваха задушевно до дома му поради положителното му телосложение и обещанието му за опиати. Вече съзнаваха, че са взели неуместно решение. От вентилационната система още веднъж се разнесе измъчено ридание и го накара да изгуби самообладание.
Джеръми заряза вечерния си обред и потегли надолу по стълбите към мазето, където бяха отседнали гостите му. Веднага чу по какъв начин тихите стонове на Кейти прераснаха в изплашени стенания и видя, че дребната ѝ фигура се сви, когато я приближи.
– Трябва да се държиш обичайно, когато си отседнала в нечий дом – сподели той и я погледна право в мътните кафяви очи.
Кейти бе безнадеждно незабележима. Кестенявата ѝ безжизнена коса бе залепнала за врата ѝ от засъхнала кръв, която приличаше на лепило. Бе явно, че е бедна, въпреки обезверено да се опитваше да го прикрие. Зъбите ѝ приличаха на миши и това би било очарователно, в случай че не беше такава невъобразима глупачка. Когато ги приближи в бара, тя таман разказваше на Мат история от дните ѝ на мажоретка в гимназията – презрян и преувеличен роман, поради актуалната ѝ физическа форма. Джеръми ревизира въжетата, с които я бе вързал за стола, и системата, с която хидратираше тялото ѝ. Нямаше чупки в маркучите и банката бе съвсем цялостна.
– Мат се държи почтително. Бъди като Мат, Кейти. – Джеръми се усмихна необятно и уточни към безмълвното и неподвижно тяло на младежа в стола до нейния.
И на двамата им бе известно, че Мат е примрял – вероятно от потрес – по време на предходното посещаване на Джеръми тук долу. Кейти стартира да хлипа мощно и той завъртя очи. Тя тестваше гостоприемството му и отчаянието ѝ го отвращаваше още повече от нея. Джеръми остана известно време безмълвно в мрака до стола ѝ. После пусна портативната колонка сред двата стола. Зазвуча A Girl Like You на Едуин Колинс. Той се усмихна. Най-накрая нещо смислено.
– Ах, по този начин е по-добре – сподели Джеръми и стартира да танцува на музиката. Това даде опция на Кейти да се вземе в ръце.
До края на първия припев тя зарида. Без повече съмнение Джеръми взе клещите зад стола ѝ и с едно гладко придвижване изтръгна непоносимо розовия нокът от палеца на лявата ѝ ръка. След това придърпа пищящото ѝ лице в своето.
– Издай още един тон и ще стартира да ти изваждам зъбите. Ясно?
Кейти съумя само да кимне и Джеръми захвърли клещите в ъгъла. Намигна ѝ и потегли нагоре.
Той не бе израснал в милостива среда. Нямаше съвсем нищо. Баща му беше корав, само че обективен човек, който очакваше несъмнено равнище на послушание от брачната половинка и сина си. В случаите, в които Джеръми го хващаше в верния миг, научаваше много и придобиваше скъпи умения. Като авиационен механик, татко му се грижеше за самолетното съоръжение в града. Въпреки че за задачата не се изискваше особено обучение, Джеръми беше горделив от обстоятелството, че старецът му работи със самолети и мечтаеше да надникне в едно от най-значителните изобретения на човечеството. Ала хванеше ли го в неприятен миг, получаваше грубо наказване.
Въпреки непостоянния темперамент на татко му, Джеръми всеки ден го чакаше с неспокойствие да се прибере от работа. Не правеха доста неща дружно, само че се радваше на наличието му. След през целия ден с майка си се наслаждаваше на приятното безмълвие посред им, до момента в който гледаха телевизия преди лягане. Дните му бяха изпълнени със съществено неуважение, поръсени с моменти на прекомерно внимание от страна на майка му, като че ли тази жена не беше способна да управлява обичта си. Тя постоянно изпадаше в едната или другата прекаленост.
Джеръми намираше краткотрайно бягство от прищевките на родителите си в книгите, които успяваха да задържат вниманието му. На седемгодишна възраст още не беше тръгнал на учебно заведение. Колкото и надменно да бе отношението на майка му, през няколко дни го водеше в библиотеката на Сейнт Чарлс Авеню. Ходеха единствено през делничните дни, до момента в който татко му беше на работа. По това време Джеръми не разбираше, че майка му мъкнеше единственото си дете в библиотеката, тъй като имаше спекулация с един от библиотекарите, само че попиваше уроците по илюзия, които тези визити му осигуряваха. Отрано се научи да не споделя на татко си, че майка му го оставя да се разхожда самичък сред рафтовете с книги, а тя се оттегляше в една стаичка с господин Карауей. Но най-важното беше, че се научи да краде. Носеше книги вкъщи в палтото или раницата си, като не караше майка си да ги записва в своя картон. Сега беше на мнение, че чиновниците просто се преструваха, че не виждат, от страдание, само че тогава имаше възприятието, че е направил удара на седмицата.
От време на време девойка Нокс, една от библиотекарките, се опитваше да завърже диалог с него. Един ден се осмели да го попита напряко дали всичко вкъщи е наред, а гласът ѝ трепереше от безпокойствие. Джеръми не отговори и вместо това я попита дали библиотеката разполага с книга за лоботомията. Наскоро се беше запалил по тази архаична здравна процедура и по най-ревностния ѝ практик, лекар Уолтър Фрийман. През уикенда татко му беше гледал повтаряне на епизода „ Болни мозъци “ от документалната поредност „ Фронтова линия “, който представляваше жесток взор към менталното здраве и обръщаше съществено внимание на лоботомията, прилагана при пациенти с разнообразни болести, изключително такива с шизофрения. Този способ се състоеше в прерязване на снопчета нервни нишки, които се считаха за повода за атипичното държание на пациентите.
Префронталната лоботомия на лекар Фрийман го впечатли най-вече. Разговорно я назоваха с извънредно провокативното определение „ лоботомия с шило “. В предаването демонстрираха фотоси на безукорен на външен тип хирург, който изгаряше от предпочитание да изследва психичноболните мозъци. По-късно, през 1992 година, чу термина по новините – серийният палач Джефри Дамър използваше лоботомията, с цел да подчинява жертвите си. Джеръми се отврати. Дамър беше толкоз малоумен, че смяташе, че може да сътвори свои зомбита, като инжектира в мозъците им почистващи препарати и киселини. Той беше глупак. Работата му можеше да се дефинира като „ лоботомия “ единствено в случай че дейностите на Тед Бънди можеха да се нарекат „ вървене по срещи “. Доктор Фрийман несъмнено се въртеше в гроба си.
Джеръми беше хлапе, което копнееше за знания. Въпреки че не бе насърчаван в тази тенденция, той засищаше глада си посредством изпробване. Съветът на татко му продължаваше да ехти в съзнанието му през всичките тези години.
– Ако искаш да схванеш нещо, синко, би трябвало да го отвориш.
п редставя
КАСАПИНА И ОРЕХЧЕТО
от Алейна Ъркхарт
Обем: 224 стр.
Цена: 17,95 лева
ISBN: 978-954-26-2289-5
Превод: Коста Атанасов Сивов
Завладяващ психически хорър за феновете на
„ Мълчанието на агнетата “
Очаквайте „ Касапина и орехчето “ на 26 септември!
За книгата
Полицията открива следващата жертва на серийния палач Джеръми, който пресата назовава Касапина от блатата. Той примамва млади дами, по-късно ги упоява и води в дома си, където се впуска в психическа игра на котка и мишка, която приключва с мъчителната им гибел. Джеръми набелязва идната си жертва по време на лекции в колежа, в който се записва под подправено име. Емили е млада, амбициозна и мощна и ще му насочи предизвикването, за което от дълго време копнее. Пред очите ѝ умират двама от другите пленници на психопата, само че тя е подготвена на всичко, с цел да оцелее.
Съдебната лекарка Рен Мълър има енциклопедични познания за закононарушенията в района и богат опит в моргата. Тя оказва помощ на детектив Леру, който проверява следващото грубо ликвидиране. Случаите се натрупат лавинообразно, само че детективът не може да разгадае смисъла на оставените от килъра улики. Благодарение на бързата мисъл и мощна вътрешен глас на Рен обаче откриват идната жертва, която е заровена жива. Тя е парализирана от кръста надолу, което подухва мемоари за брутални закононарушения отпреди седем години. Възможно ли е Касапина от блатата да се е завърнал, по-дързък от всеки път, с цел да довърши започнатото?
Най-важната част от работата ми е запазването на достолепието на жертвите
Интервю с авторката
Алейна Ъркхарт приключва престъпно право, логика на психиката и биология. Работи като помощник-патолог и ко-водеща на известния подкаст за същински закононарушения „ Зловещо “. Живее в Бостън със брачна половинка си и трите им дъщери. Дебютният ѝ разказ „ Касапина и орехчето “ се появява на пазара предходната есен и единствено за 10 дни от него са продадени 70 000 екземпляра. Заема второ място в класацията за най-продавани книги на „ Ню Йорк Таймс “, става бестселър на „ Пъблишърс Уикли “ и „ Amazon “, където е разгласен и за книга на годината в категория „ Мистерия, трилър и съспенс “.
Работиш като помощник-патолог. Разкажи ни повече за специалността си и по какъв начин тя се съчетава с тези на водещ на известен подкаст и публицист.
Харесвам специалността си. Работата с мъртвите ме кара да виждам по различен метод на живота. Кара ме да слагам под подозрение построените ми привички и неправилни схващания и разкрива какъв брой комплицирано и в същото време нежно е човешкото тяло. Най-важната част от работата ми като помощник-патолог и водеща на подкаст за същински закононарушения е запазването на достолепието на жертвите. Макар и мъртви, телата на масата ми за аутопсии принадлежат на човешки същества, които имат близки. Хората, които обсъждаме в подкаста, са нечии майки, татковци, синове, дъщери и другари. Черният комизъм е неприемлив във връзка с жертвите. Докато по време на подкаста се придържам към обстоятелствата, като създател на разказ си разреших свободата да бъда по-креативна. В дебютния си разказ „ Касапина и орехчето “ се пробвах да предам нещата, които виждам, подушвам и слушам в моргата. Като разпален почитател на престъпните романи държа доста на достоверността, а в това отношение персоналният опит е скъп.
На какво съгласно теб се дължи небивалият интерес към закононарушения, които фактически са се случили, и дали тази мода няма скоро да отмине?
Според мен се дължи на груповите ни страхове. Истинските закононарушения ни принуждават да се надигнем лице в лице с обстоятелството, че злите хора съществуват, само че не всеки път си личат от пръв взор. Истината е, че всеки един от нас може да стане жертва на брутално закононарушение и това е ужасяващо. Според мен тази наклонност няма да отшуми скоро, само че ще претърпи промяна. Хората, които наблюдават същинските закононарушения, с цел да изразят уважението си към жертвите и да им окажат помощ, са бъдещето на сходен вид излъчвания.
Главната героиня в „ Касапина и орехчето “, доктор Рен Мълър, е правосъден доктор. По какво си наподобявате и различавате, с изключение на по очевидното: специалността?
Рен има черти и качества, които самата аз бих желала да владея. Що се отнася до разликите, тя приключва медицински университет, както имах намерение и аз, само че раждането на близначките ми наложи да трансформира проектите си. На по-лично равнище тя се разграничава от мен по способността си да си разрешава да изпитва усеща. Аз съм склонна да измествам възприятията на назад във времето, изключително до момента в който работя. Държах героинята ми да е мощна, само че и същинска. Харесва ми, че Рен съумява да изживее страстите си и в същото време да се концентрира върху по-общата картина, когато става дума за умрелите. Надявам се, че написването на тази книга ще ми помогне да се науча да давам воля на възприятията си.
Откъс
Джеръми чуваше писъците през вентилационната система. Не реагира по никакъв метод. Вечерната му рутина бе от особена значимост за него. Обикновените ежедневни задания го караха да се усеща повече себе си. Простичкото стартиране на водата на остарелия смесител на подредената мивка го успокояваше. Вечерта му нормално приключваше тук, пред огледалото. Току-що си бе взел душ, който постоянно бе последван от мързеливо, само че безпрепятствено бръснене. Обичаше да си ляга с чисти тяло и схващане. Гледаше да не пропуща вечерния си обред без значение от външните фактори.
Тази вечер обаче мощното пищене го извади от рутината му. Джеръми се погледна в огледалото, до момента в който гневът увиваше пипала към сетивата му. Усещаше го по какъв начин плъзва като гнилоч. Не можеше да мисли, до момента в който писъците се носеха някак ритмично от мазето. Мразеше мощните звуци. Като дете имаше възприятието, че заобикалящият го свят ще го смаже като менгеме, когато излезеше на някое оживено място. Сега копнееше единствено за музиката от блатото. Симфонията на блатните създания му действаше успокоително като топло одеяло. Природата създаваше най-хубавото музикално оформление.
Джеръми се опита да не обръща внимание на писъците. Рутината му бе свещена. Въздъхна, прибра един паднал на челото му рус кичур и включи радиото до мивката. Слушането на музика бе второто нещо, в което намираше разтуха. За страдание, такава не му се даде, тъй като от тонколоните зазвуча Hotline Bling на Drake и той незабавно изключи радиото. Понякога имаше възприятието, че се е родил в неверното потомство.
Джеръми постепенно изми кръвта и мръсотията от ръцете си, като се опитваше да не мисли за приглушените и агонизиращи стонове, които се разнасяха от вентилационната система. Погледна лицето си в огледалото. Имаше възприятието, че с всяка година скулите му леко се повдигаха и изпъкваха. Това бе чудноват, само че приемлив непряк резултат от остаряването и се усещаше блажен поради него. Много уважавани хора се възхищаваха на сходни лица. Повечето от тях даже не осъзнаваха какъв брой примитивно злокобна е сходна фиксация. По-голямата част от хората не желаеха да видят дивашката страна на човешката душа, завършена преди милиони години от бруталната потребност на предците ни да оцелеят. Заради това еволюцията се смята за потребна. Просто хората са прекомерно глупави да схванат, че личните им пристрастия произлизат от генофонд, основан от жестокостта.
Джеръми не приличаше на безнравствен човек. Той изглеждаше изцяло безопасен, даже здравомислещ. Затова всичко сработваше. Има едно цвете на име Amorphophallus titanum, което разговорно се назовава „ трупно цвете “. То е огромно, красиво и по нищо не проличава, че е рисково. Но когато цъфти на всеки десетина години, изпуска миризма, сходна на гниеща плът. Ала продължава да живее. И да процъфтява. Джеръми не бе по-различен от трупното цвете. Хората се възхищаваха на това извънредно растение макар минусите му.
Утре бе четвъртък. Четвъртъците бяха неговият петък, въпреки да ненавиждаше сходни клишета. Въпреки това се наслаждаваше на лукса да не върви на работа в петъците, откогато стартира втората си година в Тюлейнския медицински университет. Не че нямаше лекции, само че от петък започваше неговият уикенд. През уикендите вършеше по-голямата част от работата. Много се вълнуваше, тъй като имаше проекти за гостите си този уикенд. Разбира се, цялостното осъществяване на тези проекти зависеше от способността му да докара още един посетител в групата.
Емили щеше да се причисли към тях. Джеръми прекара седмици наред в разбори, откакто станаха сътрудници в часовете по биология, и към този момент бе сигурен, че тя ще се окаже предизвикването, за което копнееше. Емили бягаше за здраве по няколко пъти в седмицата и не ядеше отпадъци, тъй че вероятно бе издръжлива. Живееше с две съквартирантки в град Пончатула, където бяха наели огромна остаряла къща отвън територията на университета. Като се изключи желанието ѝ да споделя всичко за себе си с новия си лабораторен сътрудник, тя бе способена, самоуверена и умна – все качества, които щяха да са ѝ от изгода по време на играта. Останалите също щяха да допринесат посвоему, само че поради снадки им престой в дома му нямаше да съумеят да вземат участие в дейностите, които беше възнамерявал за тях през уикенда.
Другите му двама посетители бяха подложени на малко призоваване, откогато дойдоха предходната съботна вечер. С тях съумя да се заприказва в „ Бюканънс “ без предварителна подготовка. Обикновено отделяше време да се запознае с евентуалните си посетители, както беше с Емили, само че тези двамата сами му паднаха в ръчичките. Сякаш вселената го молеше да ѝ изхвърли боклука. Естествено, той се съгласи.
Кейти и Мат бяха мъчително елементарни. И изцяло лишени от здрав разсъдък. Те го последваха задушевно до дома му поради положителното му телосложение и обещанието му за опиати. Вече съзнаваха, че са взели неуместно решение. От вентилационната система още веднъж се разнесе измъчено ридание и го накара да изгуби самообладание.
Джеръми заряза вечерния си обред и потегли надолу по стълбите към мазето, където бяха отседнали гостите му. Веднага чу по какъв начин тихите стонове на Кейти прераснаха в изплашени стенания и видя, че дребната ѝ фигура се сви, когато я приближи.
– Трябва да се държиш обичайно, когато си отседнала в нечий дом – сподели той и я погледна право в мътните кафяви очи.
Кейти бе безнадеждно незабележима. Кестенявата ѝ безжизнена коса бе залепнала за врата ѝ от засъхнала кръв, която приличаше на лепило. Бе явно, че е бедна, въпреки обезверено да се опитваше да го прикрие. Зъбите ѝ приличаха на миши и това би било очарователно, в случай че не беше такава невъобразима глупачка. Когато ги приближи в бара, тя таман разказваше на Мат история от дните ѝ на мажоретка в гимназията – презрян и преувеличен роман, поради актуалната ѝ физическа форма. Джеръми ревизира въжетата, с които я бе вързал за стола, и системата, с която хидратираше тялото ѝ. Нямаше чупки в маркучите и банката бе съвсем цялостна.
– Мат се държи почтително. Бъди като Мат, Кейти. – Джеръми се усмихна необятно и уточни към безмълвното и неподвижно тяло на младежа в стола до нейния.
И на двамата им бе известно, че Мат е примрял – вероятно от потрес – по време на предходното посещаване на Джеръми тук долу. Кейти стартира да хлипа мощно и той завъртя очи. Тя тестваше гостоприемството му и отчаянието ѝ го отвращаваше още повече от нея. Джеръми остана известно време безмълвно в мрака до стола ѝ. После пусна портативната колонка сред двата стола. Зазвуча A Girl Like You на Едуин Колинс. Той се усмихна. Най-накрая нещо смислено.
– Ах, по този начин е по-добре – сподели Джеръми и стартира да танцува на музиката. Това даде опция на Кейти да се вземе в ръце.
До края на първия припев тя зарида. Без повече съмнение Джеръми взе клещите зад стола ѝ и с едно гладко придвижване изтръгна непоносимо розовия нокът от палеца на лявата ѝ ръка. След това придърпа пищящото ѝ лице в своето.
– Издай още един тон и ще стартира да ти изваждам зъбите. Ясно?
Кейти съумя само да кимне и Джеръми захвърли клещите в ъгъла. Намигна ѝ и потегли нагоре.
Той не бе израснал в милостива среда. Нямаше съвсем нищо. Баща му беше корав, само че обективен човек, който очакваше несъмнено равнище на послушание от брачната половинка и сина си. В случаите, в които Джеръми го хващаше в верния миг, научаваше много и придобиваше скъпи умения. Като авиационен механик, татко му се грижеше за самолетното съоръжение в града. Въпреки че за задачата не се изискваше особено обучение, Джеръми беше горделив от обстоятелството, че старецът му работи със самолети и мечтаеше да надникне в едно от най-значителните изобретения на човечеството. Ала хванеше ли го в неприятен миг, получаваше грубо наказване.
Въпреки непостоянния темперамент на татко му, Джеръми всеки ден го чакаше с неспокойствие да се прибере от работа. Не правеха доста неща дружно, само че се радваше на наличието му. След през целия ден с майка си се наслаждаваше на приятното безмълвие посред им, до момента в който гледаха телевизия преди лягане. Дните му бяха изпълнени със съществено неуважение, поръсени с моменти на прекомерно внимание от страна на майка му, като че ли тази жена не беше способна да управлява обичта си. Тя постоянно изпадаше в едната или другата прекаленост.
Джеръми намираше краткотрайно бягство от прищевките на родителите си в книгите, които успяваха да задържат вниманието му. На седемгодишна възраст още не беше тръгнал на учебно заведение. Колкото и надменно да бе отношението на майка му, през няколко дни го водеше в библиотеката на Сейнт Чарлс Авеню. Ходеха единствено през делничните дни, до момента в който татко му беше на работа. По това време Джеръми не разбираше, че майка му мъкнеше единственото си дете в библиотеката, тъй като имаше спекулация с един от библиотекарите, само че попиваше уроците по илюзия, които тези визити му осигуряваха. Отрано се научи да не споделя на татко си, че майка му го оставя да се разхожда самичък сред рафтовете с книги, а тя се оттегляше в една стаичка с господин Карауей. Но най-важното беше, че се научи да краде. Носеше книги вкъщи в палтото или раницата си, като не караше майка си да ги записва в своя картон. Сега беше на мнение, че чиновниците просто се преструваха, че не виждат, от страдание, само че тогава имаше възприятието, че е направил удара на седмицата.
От време на време девойка Нокс, една от библиотекарките, се опитваше да завърже диалог с него. Един ден се осмели да го попита напряко дали всичко вкъщи е наред, а гласът ѝ трепереше от безпокойствие. Джеръми не отговори и вместо това я попита дали библиотеката разполага с книга за лоботомията. Наскоро се беше запалил по тази архаична здравна процедура и по най-ревностния ѝ практик, лекар Уолтър Фрийман. През уикенда татко му беше гледал повтаряне на епизода „ Болни мозъци “ от документалната поредност „ Фронтова линия “, който представляваше жесток взор към менталното здраве и обръщаше съществено внимание на лоботомията, прилагана при пациенти с разнообразни болести, изключително такива с шизофрения. Този способ се състоеше в прерязване на снопчета нервни нишки, които се считаха за повода за атипичното държание на пациентите.
Префронталната лоботомия на лекар Фрийман го впечатли най-вече. Разговорно я назоваха с извънредно провокативното определение „ лоботомия с шило “. В предаването демонстрираха фотоси на безукорен на външен тип хирург, който изгаряше от предпочитание да изследва психичноболните мозъци. По-късно, през 1992 година, чу термина по новините – серийният палач Джефри Дамър използваше лоботомията, с цел да подчинява жертвите си. Джеръми се отврати. Дамър беше толкоз малоумен, че смяташе, че може да сътвори свои зомбита, като инжектира в мозъците им почистващи препарати и киселини. Той беше глупак. Работата му можеше да се дефинира като „ лоботомия “ единствено в случай че дейностите на Тед Бънди можеха да се нарекат „ вървене по срещи “. Доктор Фрийман несъмнено се въртеше в гроба си.
Джеръми беше хлапе, което копнееше за знания. Въпреки че не бе насърчаван в тази тенденция, той засищаше глада си посредством изпробване. Съветът на татко му продължаваше да ехти в съзнанието му през всичките тези години.
– Ако искаш да схванеш нещо, синко, би трябвало да го отвориш.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ